Курт Вайл и "Mack the Knife" - имена от афишите на Брехт, Бродуей и Холивуд

На 2 март беше рожденият ден на един композитор от еврейски произход, когото в Германия определят като немски, а в САЩ - с не по-малка увереност - като американски. И двете страни не грешат.

Още от средата на 30-те години, както и през 40-те, името Курт Вайл стои на афишите на бродуейските продукции. Курт Вайл се превръща в свързващо звено между другите две емблематични за американския музикален театър фигури - Джордж Гершуин и Ленард Бърнстейн. Той пренася от Европа в Америка най-авангардните музикално-театрални идеи. Той е авторът на най-оригиналните бродуейски продукции от 30-те и 40-те години на миналия век - “златната епоха на американския мюзикъл”. Много от песните на неговите пиеси отдавна са надскочили тесните рамки на сценичните постановки и се превръщат в самостоятелни хитове - "Mack the Knife", "Alabama Song", "Speak Low", "September Song", "Lost in the Stars".

Курт Вайл е роден в Германия през 1900 година. Там учи, композира и започва да дирижира различни оркестри. На 30 години там той вече е звезда. А после идват на власт нацистите и той се принуждава да избяга в Америка. Въпреки популярността си, там Курт Вайл трябва да започне отначало, като първо се специализира в писане на филмова музика, песни и музикални комедии, преди да се превърне в еталон за бродуейския мюзикъл.

Най-известната творба на Вайл се казва “Опера за три гроша”, вдъхновена от “Просешка опера” на някой си Джон Гай от 18 в. Всъщност доста известен тип, първа дружка на Суифт и Поуп. Историята му е смешна и криминална и с нея се иронизират висшите слоеве на английското общество и правителството, а образът на Макхийт е сатира на някой си сър Робър Уолпол, виден британски политик по онова време.

“Опера за три гроша” е плод на срещата между Курт Вайл с големия немски писател Бертолд Брехт. Първата световна война вече е променила изкуството до неузнаваемост. Отчаяни от войната, авангардните движения прегръщат идеята за Големия злодей анти-герой. А кой е по-подходящ от Макхийт, лошото момче от “Брулени хълмове”? Брехт преработва текста така, че да звучи подходящо иронично за Ваймарската република, а Вайл заменя баладите от 18в. с фокстрот и танга. Макхийт става на Mackie Messer, a.k.a. Mack the Knife – главорез от подземния свят. И така най-накрая стигаме до Песента. Тя е била добавена в последния момент към операта като отстъпка пред суетата на главния тенор Харалд Полсън, който изпълнява Макхийт.

(Вайл и Брехт написват още сума неща заедно, но през 1930 се разделят заради политически различия. Тогава Вайл казва, че са се разделили защото “не е могъл да напише музика към манифеста на комунистическата партия”.:) Всъщност тази версия се разправя от жена му, Лоте Леня. Много известна певица по онова време, като голяма част от мелодиите си Вайл пише, за да може да ги пее Лоте. Двамата се женят на два пъти един за друг – първо през 1926, после идва развод през 1933, когато той бяга в Америка, и пак сватба през 1937.)

Премиерата на операта е през 1927 г. и предизвиква истински фурор, а "Mack the Knife" светкавично става хит. За година произведението е поставено в 120 германски театри и има 4000 срещи с публиката. За пет години постановката е преведена на 18 езика и е играна над десет хиляди пъти. (В най-популярния английски превод са отрязани последните две строфи от песента, в които се разказва за палежите и изнасилванията на Макхийт. Бедните американци с тяхната чувствителна психика…)

По-късно този превод прави песента световно известна, особено след като я изпяват Луис Армстронг (1955), Боби Дарън (Грами за нея през 1958, неговата версия остава №1 в Билборд в продължение на много седмици), Ела Фитцджералд, Розмари Клуни, Франк Синатра, Майкъл Бубле. Има един забележителен студиен запис на "Mack the Knife", правен доста по-късно в Америка, на който Луис Армстронг постоянно прекъсва записа, за да “обяснява” и “учи” Лоте как да изпее най-известната песен на мъжа си, която е написана едва ли не за и благодарение на нея.:) В по-късни версии, включително и тази на Роби Уилямс (2000), в куплета, в който се изброяват имената на жертвите на Макхийт, е вмъкнато и името на Лоте Леня, нещо като шега и закъсняло признание едновременно.:)

Българският живот на “Опера за три гроша” се отличава с няколко постановки. Най-дълго на сцената се задържа тазив театър “Трудов фронт” (сега малък градски театър “Зад канала”), в която ролята на Маки Ножа изпълнява Коста Цонев. За последен път комедията е играна в Плевен преди няколко години, но на плейбек. В София “Опера за три гроша” с името “Опера за пет пари” е представена за пръв път от театър “П. К. Стойчев” през 1929 г. Припомням, че това се случва по-малко от десет месеца след премиерата в Германия. Режисьори са Николай Фол и П. К. Стойчев, сценограф е Дечко Узунов, дирижира Димитър Костов. Ангажирани са едни от най-добрите артисти на драматичния и оперетния театър - Стоян Бъчваров, Асен Русков, Симеон Симеонов. В оркестъра са поканени някои от най-популярните джазови музиканти, сред които и кларинетистът и саксофонист Любомир Вапорджиев. Играят само две представления и то по настояване на участниците в спектакъла.

Споменавайки за върховете на песента, може да се каже и нещо за дъното. То е през 1980та, когато МакДоналдс използват мелодията в телевизионна реклама с текст "Mac Tonight". Коментарът в едно американско списание е – “Selling Big Macs – how have the mighty fallen.” Идиокрация в действие...

И текста на версията на Боби Дарън:

"Mack the Knife"

Oh, the shark, babe, has such teeth, dear

And it shows them pearly white

Just a jackknife has old MacHeath, babe

And he keeps it … ah … out of sight.

Ya know when that shark bites, with his teeth, babe

Scarlet billows start to spread

Fancy gloves, though, wears old MacHeath, babe

So there’s nevah, nevah a trace of red.

Now on the sidewalk … uuh, huh … whoo … sunny mornin’ … uuh, huh

Lies a body just oozin' life … eeek!

And someone’s sneakin' ‘round the corner

Could that someone be Mack the Knife?

A-there's a tugboat … huh, huh, huh … down by the river don’tcha know

Where a cement bag’s just a'droopin' on down

Oh, that cement is just, it's there for the weight, dear

Five'll get ya ten old Macky’s back in town.

Now, d'ja hear ‘bout Louie Miller? He disappeared, babe

After drawin' out all his hard-earned cash

And now MacHeath spends just like a sailor

Could it be our boy's done somethin' rash?

Now … Jenny Diver … ho, ho … yeah … Sukey Tawdry

Ooh … Miss Lotte Lenya and old Lucy Brown

Oh, the line forms on the right, babe

Now that Macky’s back in town.

Aah … I said Jenny Diver … whoa … Sukey Tawdry

Look out to Miss Lotte Lenya and old Lucy Brown

Yes, that line forms on the right, babe

Now that Macky’s back in town …

Look out … old Macky is back!!

Порги и Бес

“Порги и Бес” е опера, композирана от Джордж Гершуин по либрето на брат му - Айра, основано върху новелата “Порги” от 1925 г. и по театрална пиеса от 1927 г., написани от някой си Дюбоз Хейуърд. Действието се развива в предградие на Чарлстън, щата Северна Каролина, обитавано само от чернонокожи. Времето е началото на 30-те години на 20-ти век, а премиерата е на 10 октомври 1935 г. в Ню Йорк. През 80-те години тя е призната в САЩ за истинска опера и днес дори е класика в репертоара. Разбира се, безспорният хит на операта е песента “Summertime” – “Лятно време”, смятана за джазов стандарт и изпълнявана от най-различни певци – оперни, джазови, поп.

Творбата на Гершуин вдъхновява много джазмени като Майлс Дейвис, който под диригентството на Джил Евънс издава своята версия през юли 1958. Същата година Луис Армстронг и Ела Фицджералд записват операта. По-късно – през 1972, я изпълнява и Оскар Питърсън, изпълняват я и Джо Пас, Сами Дейвис Джуниър, Каб Калоуей, Робърт МакФерин, Рей Чарлз с Клио Лейн, и кой ли не друг.

Съществува и филм “Порги и Бес” от 1959 г. на Самуел Голдуин със Сидни Поатие и Дороти Дейндридж, дублирани от Робърт МакФерин и Адел Адисън. Той е забранен за разпространение от носителите на авторски права на Гершуин през 1974 г., тъй като те преценили, че оригиналът е твърде променен и прилича повече на музикална комедия, отколкото на опера. Официално оттогава този филм не може да бъде видян.

Тази опера на Гершуин, която е “проектирна” да бъде само с участието на чернокожи изпълнители, става доста непопулярна дори и в техните среди. За същия филм, ролята на Порги е предложена първо на Хари Белафонте, но той отказва и тогава привличат Сидни Поатие, който споделя, че до края на живота си ще съжалява за избора си.

В началото на писането Айра е имал идеята всички песни да са на негърски диалект, но впоследствие тя отпада и остават само забавни намеци за нея.

Много критици упрекват Гершуин, че освен южна негърска музика и нюйоркски джаз, в композициите му личат и много заемки от еврейска религиозна музика, което било най-видно в "It Ain't Necessarily So". Ето как е изглеждала и звучала тя във филма, "който не може да бъде видян".;)

Интересна е и европейската премиера на операта – 27 март 1943 в Кралската опера в Копенхаген. Представлението е забележително поради факта, че е било изпълнено от трупа, съставена изцяло от бели изпълнители под носа на нацистите, които по това време са окупирали страната. Окупаторите усещат иронията и забраняват операта чак след като минават 22 представления, разпродадени до последното място.

Моята най-любима песен е There's a Boat Dat's Leavin' Soon for New York в изпълнение на Ела и Луис, но за съжаление не можах да я открия в тюба, за да я монтирам тук.

Ето и първата страница от оригиналните партитури за оркестъра, подписани от Джордж Гершуин.

Някои от най-популярните песни са:

• "Summertime"
• "A Woman is a Sometime Thing"
• "My Man's Gone Now"
• "It Take a Long Pull to Get There"
• "I Got Plenty o' Nuttin'"
• "Buzzard Keep on Flyin'"
• "Bess, You Is My Woman Now"
• "Oh, I Can't Sit Down"
• "It Ain't Necessarily So"
• "What you want wid Bess"
• "Oh, Doctor Jesus"
• "I Loves You, Porgy"
• "A Red-Haired Woman"
• "There's a Boat Dat's Leavin' Soon for New York"
• "Bess, O Where's My Bess?"
• "O Lawd, I'm On My Way"

Линди хоп

Името Lindy Hop е дадено в чест на Charles Lindbergh, наричан Lindy, който за първи път прелетял над Атлантическия океан през 1927. В някои среди подвигът му не бил признат, защото Линдберг се отличавал с расистки възгледи и подкрепял нацистите в Германия от 30-те години. Засегнатите танцьори в знак на протест продължавали използват термина Jitterbug. Името lindy се наложило след интервю с легендарния Shorty Джордж, които нарекъл танца Lindy hop подобно на the lucky lindy hop's the Atlantic.

Завръщането на линдихопърите по танцовите зали започва в края на 70-те в Америка. През 80-те нео-линдито прекосява океана, за да намери привърженици във Франция, Германия, Англия, Швеция... В Русия май не са спирали да играят:). Начинаещите дебютират в школите по танци, а не директно на пистата както в златните години. Някои от преподавателите са ветерани като Франки Манинг, други като Силвия Сайkс от любителска страст и ровене в архивите вадят записи с изпълнения от черно-бели филми, но повечето са учители по танци с подготовка за стандартни танци, RnR или буги. Новото lindy не е копие на старото. Записите от едно време, правени с неподвижна камера, налагат изкуствено нов (ключов) детайл в swing-out: до четвъртото време да си се завъртял на 180 градуса. Едни се придържат към приликата с буги и шест-времева основна стъпка, други броят до осем, а трети нищо не броят и си играят по вдъхновение:). Клановете са много, но рядко воюващи. Ще срещнете такива, които играят 'за удоволствие' и за нищо на света не участват в състезание. Други - преследват награди. Едни смятат, че хореографията убива богатството на музиката, която те кара да импровизираш, други си умират да се запишат в някоя трупа. Lindy is not dead;).

Суинг, бейби, суинг!

Представете си шарената Америка от 30-те години. Страната на неограничените възможности, когато това не е било подигравателна фраза. Обществото е доста разнообразно, има бедни и богати, бели и черни, емигранти и “местни”. Като цяло богато общество, защото икономиката им върви, не са имали война на своя територия.

И се появява лека и забавна музика, в която всички тези различни хора намират нещо за себе си. Весели, закачливи парчета, песни, които всеки може да си затананика и да запомни, което си е предпоставка за хит, и на които се играят най-свободните и скокливи танци досега. Радиото вече е във всеки дом, лъскаво дървено мебелче, завито с покривче на една кука. А благодарение на него изпълнителите бързо стават звезди, защото имат милионна публика. Какво им остава – остава им да пеят за любов, а те и без друго всички песни са за това.;).

Джазът и суингът стават най-популярната музика, която се свири във всички клубове. Когато полицията нахлуе и затвори заведението, компанията просто се мести в следващото и продължава да скача там. Това е била музика за всички, които ги е стягала колосаната яка. Тя става притегателна за готините, мъжкарите, гангстерите, контрабандистите на алкохол (да не забравяме, че Америка официално е на сухо). Въпрос на престиж е да имаш широки панталони с басти, тиранти, шапка с периферия и момиче в ярка рокля (която прави невероятни неща, когато се завърти:), което да водиш "в събота вечер" в клуба. Митологичната събота вечер добива смисъл тогава, имаме пролетариат с някой долар в джоба, имаме модерна забавна музика и достъпни клубове за танцуване, е как да оцелее първият ден от уикенда?:) Суинг, това е модата.

Негрите от гетата играят същия линди-хоп, който се играе и в “Котън клъб” или “Савой” – луксозните клубове на епохата, които канят най-известните групи и изпълнители. Кои са те? Какви са тези хора и какви мелодии измислят те, та провеждат такава революция на пролетариата в умовете и сърцата на капиталистическа Америка?

Суинг и джаз - неразбираемото начало

Нека да започна с това, което казва Уикипедията по въпроса на български, но с някои малки корекцийки.

Суинг музиката, също така наричана суинг джаз, е форма на джаза, която се развива през 1920-те и се отделя като отделен стил през средата на 30-те в САЩ.
Популярността на суинг музиката започва да запада през Втората световна война, защото:

* много трудно било да се сформира биг бенд („голяма група”), защото много от музикантите са били на фронта;
* издържането на голям брой музиканти било проблем заради рецесията в страната по това време.

Това били двете главни причини да се сформират по-малки групи от 3 до 5 човека - така можело да се издържа по-лесно групата. Това променило типичното звучене на суинга и така се породили стиловете блус и бибоп.
Третият фактор били строгите забрани за звукозапис от 1942 до 1948. Смята се, че през 1947 е бил направен последният легален суинг запис.
След като забраната пада през 1949, суингът се разпаднал на други жанрове, по-известните от които са - rhythm and blues, bebop, rock and roll, country, funk.

Така. Ето ви чудесен пример, как от нещо прекрасно, благодарение на намесата на енциклопедия, се получава нещо ужасно. Като прочетат нещо подобно хората изпадат в амок или пък вече като чуят джаз и производните му и се обръщат на другата страна, за да си повърнат кротичко.
В такива статии се говори за обособяване, отделяне, събиране, първи и последни неща, много дати, които не ни говорят нищо и още повече "термини" на английски за имена на поджанрове, които претендират за място под слънцето, а според нас са си неразбираемо бръщолевене или пък хаотично и неповторяемо блъскане по случайно попаднали ни музикални инструменти. Е как после хората да имат добро мнение на джаза?

Нека да говорим с прости думи, които да се разбират от всички, и да разказваме красиви истории. С примери винаги е по-лесно.